Виж кой /не/ гласува
дата: 22 Юни 2009
Виж кой /не/ гласува
Боряна Димитрова
Алфа Рисърч
5 600 000 бюлетини, пуснати в урните на Парламентарни избори 1991г., 4 300 000 – през 1997, 4 600 000 – през 2001. Тук прекъсва сравнително масовото гласуване на българите, за да отбележи своя абсолютен минимум през 2007г., с едва 1 937 000 участници. И макар в отделни избори да се достига малко по-висока електорална активност, общата тенденция е недвусмислена – в най-добрия случай един на всеки двама българи не гласува. Което вече обуславя първия сериозен въпрос в прочита на резултатите от даден вот. Кои социални групи спорадично или устойчиво не вземат участие в изборите, а с това предопределят и политическата картина, която останалите активни гласоподаватели произвеждат?
Най-общо можем да отделим три групи избиратели, които системно се открояват с висок процент неучастие в изборите и които определят облика на негласуващия българин.
Двуликите негласуващи
Най-многобройна сред негласуващите е групата на хората с нисък социален статус, образование и доходи, които не само не се интересуват от политика, но и почти не познават партии, политически личности, събития, вкл. и собствените си права като граждани. Тези избиратели живеят главно в по-малките населени места, мнозина са безработни, или временно заети с ръчен физически труд, доходите им са ниски и нерегулярни, не малка част са от средите на малцинствата. Масово споделят нагласата, че “всички са маскари” и “онези горе” се грижат само за собственото си добруване. Затова и предпочитат риалити шоуто пред риалити политиката. Неучастието на тези социални прослойки в изборите намалява гласовете за леви и популистки партии. Точно тази опасност кара подобни нововъзникващи формации (а и по-стари такива, но изпитващи недостиг на електорална подкрепа) да се обръщат към гласовете на хора, чийто нисък социален статус ги прави силно уязвими и манипулируеми. Набиращите скорост феномени като купуване на гласове и контролирано гласуване на работници в определени предприятия, не са нищо друго, освен осигуряване чрез заплахи или стимули, гласа на онези избиратели, които типа упражнявана политика е демотивирала да го дават. Ето защо в определени региони тази група негласуващи може да се превърне в своя антипод – “активно “гласуваща”.
Мобилните негласуващи
Втората устойчива група негласуващи идва главно от средите на градската средна класа. Възрастовият й диапазон е относително широк – 30-50г., занимаващи се с неръчен труд, в сферата на услугите, търговията, дребния частен бизнес. Степента на политическа информираност на тези хора е относително по-висока, но интересът им към политиката устойчиво намалява, превръщайки се постепенно в спорадичен и повърхностен. Харесват отделни политици, но не и цели партии, или идеологии. Тези избиратели се ориентират по непосредствено видимите резултати от политиката (състояние на улици, пътища, детски градини, административно обслужване, публични услуги и пр.), а не по политически лоялности или обвързаности. Разочарованията им не са, както при първата група, от “политиците въобще”, а от качеството на конкретните политики, личности, решения. Оттук и характерната за тях мобилност в участието на избори. В едни случаи гласуват, в други – не. Зависи от лицата, от вида избор, но и от собствения им дневен ред. Те са сред хората, които най-малко биха жертвали професионалните си или лични ангажименти, за да дадат непременно гласа си в летния изборен 5-ти юли.
Новите негласуващи
Третата голяма и от година на година увеличаваща се група негласуващи, е тази на младите хора. Тяхната студентска или трудова мобилност е предпоставка за по-слаба ангажираност с проблемите на местната общност, а структурата на ежедневието им на практика не предполага интерес или информация по политически теми. Младите почти не следят предаванията и рубриките, в които се говори за политика. Политиците пък, освен на избори, не ходят там, където младите прекарват времето си. Но освен това, има и друго, по-важно измерение. Темите, които вълнуват младите хора, излизат като правило отвъд “mainstream”-а на масовата политика, а самоорганизирането им зад изненадващи политиците каузи – отвъд обичайните политически канали. Опитите на партии и политици да съблазняват интернет общностите, като “поосвежат” лицата си с нова генерация каузи или реторика, не печелят симпатии, а само съчувствие. Така, поколението, чрез гласа на което на два пъти в най-новата ни история бяха извършени радикални промени, остава днес встрани от политическите избори.
Това се потвърждава и от резултатите от евроизборите, където единствено първата група негласуващи беше активно въвлечена във вота. Ако същият феномен се повтори и на парламентарните, не само ще нараства делът на следващите две, но и мнозина от гласуващите свободни граждани задълго ще се разделят с илюзиите си, че си струва да бъдат такива.
Алфа Рисърч
5 600 000 бюлетини, пуснати в урните на Парламентарни избори 1991г., 4 300 000 – през 1997, 4 600 000 – през 2001. Тук прекъсва сравнително масовото гласуване на българите, за да отбележи своя абсолютен минимум през 2007г., с едва 1 937 000 участници. И макар в отделни избори да се достига малко по-висока електорална активност, общата тенденция е недвусмислена – в най-добрия случай един на всеки двама българи не гласува. Което вече обуславя първия сериозен въпрос в прочита на резултатите от даден вот. Кои социални групи спорадично или устойчиво не вземат участие в изборите, а с това предопределят и политическата картина, която останалите активни гласоподаватели произвеждат?
Най-общо можем да отделим три групи избиратели, които системно се открояват с висок процент неучастие в изборите и които определят облика на негласуващия българин.
Двуликите негласуващи
Най-многобройна сред негласуващите е групата на хората с нисък социален статус, образование и доходи, които не само не се интересуват от политика, но и почти не познават партии, политически личности, събития, вкл. и собствените си права като граждани. Тези избиратели живеят главно в по-малките населени места, мнозина са безработни, или временно заети с ръчен физически труд, доходите им са ниски и нерегулярни, не малка част са от средите на малцинствата. Масово споделят нагласата, че “всички са маскари” и “онези горе” се грижат само за собственото си добруване. Затова и предпочитат риалити шоуто пред риалити политиката. Неучастието на тези социални прослойки в изборите намалява гласовете за леви и популистки партии. Точно тази опасност кара подобни нововъзникващи формации (а и по-стари такива, но изпитващи недостиг на електорална подкрепа) да се обръщат към гласовете на хора, чийто нисък социален статус ги прави силно уязвими и манипулируеми. Набиращите скорост феномени като купуване на гласове и контролирано гласуване на работници в определени предприятия, не са нищо друго, освен осигуряване чрез заплахи или стимули, гласа на онези избиратели, които типа упражнявана политика е демотивирала да го дават. Ето защо в определени региони тази група негласуващи може да се превърне в своя антипод – “активно “гласуваща”.
Мобилните негласуващи
Втората устойчива група негласуващи идва главно от средите на градската средна класа. Възрастовият й диапазон е относително широк – 30-50г., занимаващи се с неръчен труд, в сферата на услугите, търговията, дребния частен бизнес. Степента на политическа информираност на тези хора е относително по-висока, но интересът им към политиката устойчиво намалява, превръщайки се постепенно в спорадичен и повърхностен. Харесват отделни политици, но не и цели партии, или идеологии. Тези избиратели се ориентират по непосредствено видимите резултати от политиката (състояние на улици, пътища, детски градини, административно обслужване, публични услуги и пр.), а не по политически лоялности или обвързаности. Разочарованията им не са, както при първата група, от “политиците въобще”, а от качеството на конкретните политики, личности, решения. Оттук и характерната за тях мобилност в участието на избори. В едни случаи гласуват, в други – не. Зависи от лицата, от вида избор, но и от собствения им дневен ред. Те са сред хората, които най-малко биха жертвали професионалните си или лични ангажименти, за да дадат непременно гласа си в летния изборен 5-ти юли.
Новите негласуващи
Третата голяма и от година на година увеличаваща се група негласуващи, е тази на младите хора. Тяхната студентска или трудова мобилност е предпоставка за по-слаба ангажираност с проблемите на местната общност, а структурата на ежедневието им на практика не предполага интерес или информация по политически теми. Младите почти не следят предаванията и рубриките, в които се говори за политика. Политиците пък, освен на избори, не ходят там, където младите прекарват времето си. Но освен това, има и друго, по-важно измерение. Темите, които вълнуват младите хора, излизат като правило отвъд “mainstream”-а на масовата политика, а самоорганизирането им зад изненадващи политиците каузи – отвъд обичайните политически канали. Опитите на партии и политици да съблазняват интернет общностите, като “поосвежат” лицата си с нова генерация каузи или реторика, не печелят симпатии, а само съчувствие. Така, поколението, чрез гласа на което на два пъти в най-новата ни история бяха извършени радикални промени, остава днес встрани от политическите избори.
Това се потвърждава и от резултатите от евроизборите, където единствено първата група негласуващи беше активно въвлечена във вота. Ако същият феномен се повтори и на парламентарните, не само ще нараства делът на следващите две, но и мнозина от гласуващите свободни граждани задълго ще се разделят с илюзиите си, че си струва да бъдат такива.
